Постинг
10.11.2009 12:25 -
За Ездата и Болката
Автор: petci
Категория: Други
Прочетен: 2315 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.02.2011 01:45
Прочетен: 2315 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 23.02.2011 01:45
За Ездата и Болката (от д-р Томас Ритер)
В нашия форум за класическата обездка, в темите за дискусии (Classical Dressage Discussion List) като че ли започна малка полемика с моите забележки, че ездата понякога причинява болка. Някои от вас, особено тези, които яздят с мен, разбраха какво имам предвид. Други ме разбраха погрешно, така че ще се опитам да поясня.
Преди всичко, когато казвам, че ездата причинява болка, нямам предвид, че боли през цялото време, очевидно, но че отвреме навреме (както физически, така и душевно) болките от израстването са неделима част от развитието. (Sherry Ackerman, Dressage in the 4th Dimension – Шери Акерман, „Дресаж в четвъртото измерение”, стр. 28: "Няма познание без болка").
Никой не може да има добри изяви през цялото време. Всяко изпълнение от високо качество трябва да бъде заслужено чрез много тренировки, които ни изправят лице в лице с нашите собствени граници и настоящи недостатъци. Хуанг и Линч (C.A.Huang & J.Lynch) цитират будистката пословица: "Стрелата, която улучва окото на бика, е резултат от стотици пропуски" в своята книга "Мислещо тяло, танцуващо съзнание" (1992, 93). Това описва много добре същината на онова, което се опитвам да кажа. Всяко правилно изпълнено полуспиране, например, е резултат от много други, в които времето, координацията и интензитета на помощите са били неточни, и което е довело до напълно различни резултати от тези, които сме желали."
П. Т. Судо (P.T. SUDO) говори за същия феномен в своята книга „Дзен китара” ("Zen Guitar"), 1998, 44: "Фрустрацията (чувството на безсилие или неудовлетвореност) произлиза тогава, когато тялото не се представя така, както съзнанието го насочва, или когато умът се обърква за това, което иска от тялото да направи. Тези конфронтации са неделима част от тренировъчния процес. Те ни изправят лице в лице с нашите мотивации и ограничения: Защо се подлагаме на всички тези часове упражнения? Защо желаем това, което желаем? Склонни ли сме да направим жертвата, която е необходима, за да напредваме? Дали не искаме от нашето тяло повече, отколкото то е способно да направи?"
Тези два цитата показват ясно, че душевната болка, която имах предвид, има много малко, ако не и нищо общо, с учителя (инструктора), нито се отнася единствено до ездата. Тя възниква от нашия интерес, от нашата страст към това, с което се занимаваме, в конкретния случай: ездата. Сериозните ездачи, и говоря само за тези, които искат да се научат да яздят в един по-тесен смисъл на думата, трябва да се сравняват през цялото време с идеала, към който се стремят – и това често е обезсърчаващо.
Моите собствени най-принизяващи, дори унизителни моменти, винаги са били предизвикани от коне, а не от хора. Да седиш върху добре обязден кон за Гранд При и да осъзнаеш, че нямаш влияние върху коня, е болезнено смущаващо. Разбирането колко трудно е да се язди понякога нещо толкова просто, като правилен ъгъл, кръг, волт или преход (моите учители използват думата "правилен" като синоним на "идеален"), е смиряващо. Това чувство на неудовлетворение или безсилие не идва от неспособността да изпълниш нещо трудно, да направиш нещо, за което още не си подготвен. То възниква от осъзнаването, че без значение колко напреднали сме си мислели че сме, ние все още не сме овладяли истински основите. (Веднъж след като овладеем основите, ние сме майстори (експерти) в ездовото изкуство). Всеки път когато това осъзнаване ни порази, ставаме малко по-смирени, тъй като съзираме колко по-далечен път все още трябва да изминем.
Емоционалната болка идва от желанието да яздим добре, което е толкова силно, че става най-важното нещо в живота ни. В това търсене ние достигаме предела, горната граница на нашия прогрес - плата, които изглежда сякаш ще траят вечно (дори когато продължават само няколко дни или седмици). Единственият начин да се усъвършенстваме е отново да изследваме (и да се питаме!) за всичко, което правим, като запазваме добрите неща, изоставяме лошите и ги заменяме с по-добър метод. Причината за това е, че всеки път когато се сблъскаме с проблем – дали че не можем да яздим коня си опрян на повода, или че конят повдига единия диагонал по-високо от другия при пиафе, скритата причина е винаги някъде в основите, в тренировъчната пирамида и над това, в нашият седеж и времето, координацията и интензитета на нашите помощи. Ако открием грешката, която правим в ездата си и която причинява пукнатината в тренировъчната пирамида, първоначалният проблем ще изчезне. Намирането на тази грешка изисква сериозно душевно изследване. То трябва да започне с признанието пред самите себе си, че съвсем не сме толкова добри, колкото може да сме си мислели. Трябва да имаме желанието да поставяме под въпрос всичко, което сме осъществили, всичко, което сме смятали, че знаем. И болката, която причинява този процес, и честността, която е необходима за това, е навярно по-голяма, отколкото който и да е треньор може да причини. Шери Акерман (1997, 28) го изразява много добре: "Болката от разрушаването на собственото его не може да бъде изобразена или описана: тя е отвъд думите."
От друга страна, тъй като трябва да си спечелим всяка малка частица напредък с толкова много усилия, ние ценим дори най-малките успехи. Това е нещо, което никой не може да ни отнеме. Ние сме си го заслужили, и тези моменти, в които постигаме пробив (внезапен напредък) и изпитаме хармонията и баланса, за който сме мечтали, ни подкрепят през моментите, в които е изглеждало, че не можем да открием правилния път. Нищо не може да се сравни с усещането за осъществяване и вътрешен мир, което се създава чрез пробив в нашата езда.
Платата имат навика да настъпват периодично и носят със себе си необходимостта от задълбочена преоценка всеки път. В началото, нужните корекции могат да бъдат доста драматични. Колкото повече напредваме, толкова по-леки и фини могат да стават те. Тъй като се опитваме да правим нещо, което не идва естествено или лесно за повечето от нас, може в началото да станем по-зле – докато ни стане удобно с новия начин (на седеж, например.) В дългосрочен аспект, новият начин ще ни отведе отвъд последното плато (ако сме на прав път). Във времето ние ще достигнем ново плато и цикълът започва отначало. Точно като Сизиф, ние се връщаме надолу в подножието на планината, за да започнем да търкаляме голямия камък нагоре по стръмнината отново. Веднага щом си помислим, че сме достигнали върха на планината, камъкът се търкулва надолу и осъзнаваме, че трябва да започнем отначало. Не вярвам, че този цикъл някога ще приключи, без значение колко добре подготвени може да сме станали. Разликата между циклите е, че всеки път ние сме малко по-умели, малко по-знаещи, и да се надяваме, малко по-мъдри от предишния път. П.T.Судо (1998, 155) го описва по следния начин: "Първото правило на съвършеното овладяване (майсторство) е това: Тези, които си мислят, че са майстори, не са майстори. Не може да има никакво прекъсване на вашето обучение, без значение колко далеч сте стигнали. Дори най-висшите свещеници на дзен си казват mi zai: "Не още." Все още не си научил всичко, което можеш да знаеш. Не си дал всичко, което можеш да дадеш. Все още не си достигнал върха. Изпразни чашата си и продължавай да вървиш. Същата планина, все по-нагоре."
Казано иначе, всеки път когато достигнем една цел, ние осъзнаваме, че има други цели след нея, и още след тях, без край. Вероятно всички от нас са имали „лоши” езди, след които сме си мислели, че никога няма да се научим как да яздим, защото нещата просто не са се получавали. Отначало не можем да видим причините защо е така. Но ако продължим да анализираме и да премисляме отново тези лоши езди, ние най-накрая ще ги разберем. Това е и страшно, и чудесно същевременно. Страшно е, защото няма бързо поправяне, няма кратък път, само прилежно прилагане на правилните (!) основи. Също така е чудесно, защото правилното усърдно упражняване винаги ще донесе успех в дългосрочен план. Ездата е много демократична в това отношение. Не можем да си купим добър седеж, такт, разбиране и познание. Трябва да си ги спечелим с труд.
Като погледна назад, мисля че съм научил най-много от моите най-лоши езди, защото те са ме предизвиквали да бъда безмилостно честен със себе си и да променя начина, по който съм мислил и начина, по който съм яздил. Дотогава, докато се опитвах да се боря с платото, избягвайки да се изправя лице в лице с необходимостта от основна преоценка, спадът продължаваше. Веднага щом признах пред себе си, че не знам нищо, бях способен да напредвам отново. В този смисъл, неудовлетворението и болката, които следват грешките, са не само неизбежни, те са катализатори на нашето познание. Те са възможности, от които трябва да се възползваме.
Това, което е важното в случая е, че учителят дава на учениците увереност. Без значение колко лошо съм яздил, без значение колко съм се борил със собственото си неумение, моите учители винаги са вярвали, че съм можел да преодолея трудностите, че е било само въпрос на време и прилежно упражняване. Аз се опитвам да правя същото за моите студенти. Когато вярваш дълбоко в себе си, че можеш да го направиш и продължаваш търсенето честно, винаги ще напредваш.
Учителят има важна функция в показването на учениците на несъответствието между тяхното реално изпълнение и идеалът, към който всички се стремим, което създава чувството на неудовлетворение или отчаяние. Но учителят също трябва да внуши увереност в учениците, че трудностите могат и ще бъдат преодоляни – ако ученикът има желанието да направи каквото е нужно. Това е една от разликите между старите майстори (Old Masters) и много съвременни треньори. Майсторите никога не правят компромиси със своите критерии. Те изискват перфектно изпълнение на простите неща и с течение на времето от това израства по-напредналата работа.
Това изисква много търпение от страна на учителя. То означава припомняне на ученика едни и същи неща отново и отново, докато той придобие достатъчно контрол над своето тяло, за да може да седи правилно и да дава правилните помощи. Този тип работа често е досадна, отнема доста време, но веднъж след като пусне корени, прогресът е осезаем. Днес много ездачи и треньори не искат да се отдадат на тази дисциплина. Те прескачат напред към "забавната част", без някога да са овладяли основите, с последицата от това, че по-напредналата работа е дефектна в основата си.
Някои казват, че учителят трябва да бъде вдъхновение за ученика. Вероятно най-вдъхновяващият учител, който съм имал е Thomas Faltejsek. Той беше способен да ме мотивира както никой друг, извиквайки видение на съвършенство и правейки го да изглежда по възможностите ми (в допълнение към това, че ни осигуряваше блестящ пример за това, което би трябвало кон и ездач да изглеждат заедно). От друга страна, той изискваше всяка частица усилие, което можех да събера, и още повече (няма такова нещо като "достатъчно добре" когато се отнася до ездача). Той ми е казвал неведнъж (полушеговито): "Не ме инересува дали ще умреш докато се опитваш, но първо ЩЕ ЯЗДИШ. После може да умреш." Спомням си специално един урок, преди много години, когато си мислех, че давам всичко от себе си. Тогава той ми се развика колкото му глас държи (което беше доста необичайно, междудругото) – и аз открих, че все още ми е останала някаква сила, въпреки всичко. Това пренесе коня от другата страна на прага, и ние надрастнахме себе си в този момент. Ако той бе по-малко изискващ, никога нямаше да съм изпитал това преживяване на успех и достижение. Thomas Faltejsek имаше способността да накара учениците да яздят няколко нива над техните нормални възможности, поради тази смесица от насърчение и взискателност.
Все пак, не всеки ученик иска да се научи как да язди. Той също така е изказвал недоволство пред мен, че хора са се обръщали към него казвайки, че искат да се научат как да яздят. Когато им е предоставял възможността да учат, те нямали желание да направят нужното усилие. Така той се чувствал предаден и излъган.
Има много ездачи, които искат бавачка, някой който да ги гали с думи, и да им държи ръцете докато те минават през голям брой трикове (търсейки лесното). Тези ученици никога няма да се научат как да яздят, дори и ако някои от тях са способни да изпълнят някои движения от по-горно ниво с определени коне.
Що се отнася до физическата болка, мислех си за моят собствен опит. Преди много години минах през период, в който язденето без стремена на ходом и тръс беше мъчително болезнено, защото пълната тежест на краката ми разтягаше моите нееластични мускули аддуктори до такава степен, че понякога се чувствах сякаш някой ми откъсваше краката. Това беше само от тежестта на крака сама по себе си, без дори да се опитвам да го удължавам активно. С течение на времето, мускулите станаха по-гъвкави и болката изчезна. Аз може до голяма степен да съм краен случай, но мисля, че всеки който язди сериозно е изпитал някакъв дискомфорт и мускулна болезненост в даден момент. Не вярвам, че има някой успял спортист или балетен танцьор, който да е стигнал до върха без подобаващата мускулна болезненост, без някога да е изпитал дискомфорт или даже болка. Прогресът е възможен единствено чрез разширяване границите на човека, чрез напускане зоната на комфорт.
Един от начините на мислене, които човек среща все по-често в наши дни е, че „ездата трябва да бъде забавна, приятна” и лесна, без дискомфорт или болка, без неудовлетворение или разочарование. Това отношение води началото си от мита, че може да има майсторско овладяване без усилие. П.Т. Судо говори за този въпрос в един съвършено различен контекст, т.е. свиренето на китара (1998, 75): "Мнозина от нас в днешно време искат незабавно удовлетворение. Искаме възнаграждение без труд. Искаме мисленето да е извършено за нас. Искаме да разберем нещо веднага или не си мръдваме пръста. Този начин на мислене уронва постиженията на тези, които са истински майстори (експерти)."
Овладяването на дадено умение не може да бъде постигнато със самодоволство и търсене на повърхностната тръпка, а само чрез сериозно изучаване в продължение на период от много години. Това е нещо, което много ездачи не осъзнават или отказват да признаят. Richard Waetjen, един от двамата главни преподаватели в Egon von Neindorff"s, поставя въпроса по следния начин (Dressurreiten, 6th ed. 1989, 19): "Само любовта към работата сама по себе си, е това, което може да помогне на ездача да успее в течение на много години, с множество разочарования, и да му даде силата да не губи надежда, а да продължи да прави усилия. Върхът в ездовото изкуство може да бъде достигнат с цената на десетилетия работа и практика, и с голямо търпение, което изключва изблици на раздразнение и каквото и да е насилие."
Ако дори голям майстор като Richard Waetjen е изпитал неудовлетворението и емоционалната болка на познанието как да се язди, би било нереалистично за нас да мислим, че бихме могли да открием по-лесен начин. Две фрази в цитата на Waetjen навярно съдържат ключа към дискусията: "the love for the work itself (любовта към самата работа)" и "the crown of the art of riding" (върхът в ездовото изкуство). Хората, които наблягат на важността да се забавляват, са такива, които обикновено не се интересуват от постигането на класическия идеал, нито пък наистина обичат работния процес.
По-скоро, вместо да търси "забавлението" в ездата, с по-голямо желание ездачът би трябвало да се наслаждава на процеса на познание, включително и с всички върхове и спадове, (P.T. SUDO, 1998, 39f."Има удоволствие в усилието"). Когато се опитваме да постигнем нещо значително в какъвто и да е аспект от живота, изкуство, спорт или наука, невъзможно е да го направим без определен дял болка и фрустрация. Отрицателните преживявания са тези, които придават значение на позитивните такива. Те са тези, които ни карат да продължаваме да търсим по-добър начин. Успехът рядко прави това... Без да полагаме усилия, ние нямаше да ценим напредъка си по същия начин. Винаги трябва да има баланс.
Оригинално заглавие:
Riding Hurts- by Dr. Thomas Ritter
©1999 - All Rights Reserved
В нашия форум за класическата обездка, в темите за дискусии (Classical Dressage Discussion List) като че ли започна малка полемика с моите забележки, че ездата понякога причинява болка. Някои от вас, особено тези, които яздят с мен, разбраха какво имам предвид. Други ме разбраха погрешно, така че ще се опитам да поясня.
Преди всичко, когато казвам, че ездата причинява болка, нямам предвид, че боли през цялото време, очевидно, но че отвреме навреме (както физически, така и душевно) болките от израстването са неделима част от развитието. (Sherry Ackerman, Dressage in the 4th Dimension – Шери Акерман, „Дресаж в четвъртото измерение”, стр. 28: "Няма познание без болка").
Никой не може да има добри изяви през цялото време. Всяко изпълнение от високо качество трябва да бъде заслужено чрез много тренировки, които ни изправят лице в лице с нашите собствени граници и настоящи недостатъци. Хуанг и Линч (C.A.Huang & J.Lynch) цитират будистката пословица: "Стрелата, която улучва окото на бика, е резултат от стотици пропуски" в своята книга "Мислещо тяло, танцуващо съзнание" (1992, 93). Това описва много добре същината на онова, което се опитвам да кажа. Всяко правилно изпълнено полуспиране, например, е резултат от много други, в които времето, координацията и интензитета на помощите са били неточни, и което е довело до напълно различни резултати от тези, които сме желали."
П. Т. Судо (P.T. SUDO) говори за същия феномен в своята книга „Дзен китара” ("Zen Guitar"), 1998, 44: "Фрустрацията (чувството на безсилие или неудовлетвореност) произлиза тогава, когато тялото не се представя така, както съзнанието го насочва, или когато умът се обърква за това, което иска от тялото да направи. Тези конфронтации са неделима част от тренировъчния процес. Те ни изправят лице в лице с нашите мотивации и ограничения: Защо се подлагаме на всички тези часове упражнения? Защо желаем това, което желаем? Склонни ли сме да направим жертвата, която е необходима, за да напредваме? Дали не искаме от нашето тяло повече, отколкото то е способно да направи?"
Тези два цитата показват ясно, че душевната болка, която имах предвид, има много малко, ако не и нищо общо, с учителя (инструктора), нито се отнася единствено до ездата. Тя възниква от нашия интерес, от нашата страст към това, с което се занимаваме, в конкретния случай: ездата. Сериозните ездачи, и говоря само за тези, които искат да се научат да яздят в един по-тесен смисъл на думата, трябва да се сравняват през цялото време с идеала, към който се стремят – и това често е обезсърчаващо.
Моите собствени най-принизяващи, дори унизителни моменти, винаги са били предизвикани от коне, а не от хора. Да седиш върху добре обязден кон за Гранд При и да осъзнаеш, че нямаш влияние върху коня, е болезнено смущаващо. Разбирането колко трудно е да се язди понякога нещо толкова просто, като правилен ъгъл, кръг, волт или преход (моите учители използват думата "правилен" като синоним на "идеален"), е смиряващо. Това чувство на неудовлетворение или безсилие не идва от неспособността да изпълниш нещо трудно, да направиш нещо, за което още не си подготвен. То възниква от осъзнаването, че без значение колко напреднали сме си мислели че сме, ние все още не сме овладяли истински основите. (Веднъж след като овладеем основите, ние сме майстори (експерти) в ездовото изкуство). Всеки път когато това осъзнаване ни порази, ставаме малко по-смирени, тъй като съзираме колко по-далечен път все още трябва да изминем.
Емоционалната болка идва от желанието да яздим добре, което е толкова силно, че става най-важното нещо в живота ни. В това търсене ние достигаме предела, горната граница на нашия прогрес - плата, които изглежда сякаш ще траят вечно (дори когато продължават само няколко дни или седмици). Единственият начин да се усъвършенстваме е отново да изследваме (и да се питаме!) за всичко, което правим, като запазваме добрите неща, изоставяме лошите и ги заменяме с по-добър метод. Причината за това е, че всеки път когато се сблъскаме с проблем – дали че не можем да яздим коня си опрян на повода, или че конят повдига единия диагонал по-високо от другия при пиафе, скритата причина е винаги някъде в основите, в тренировъчната пирамида и над това, в нашият седеж и времето, координацията и интензитета на нашите помощи. Ако открием грешката, която правим в ездата си и която причинява пукнатината в тренировъчната пирамида, първоначалният проблем ще изчезне. Намирането на тази грешка изисква сериозно душевно изследване. То трябва да започне с признанието пред самите себе си, че съвсем не сме толкова добри, колкото може да сме си мислели. Трябва да имаме желанието да поставяме под въпрос всичко, което сме осъществили, всичко, което сме смятали, че знаем. И болката, която причинява този процес, и честността, която е необходима за това, е навярно по-голяма, отколкото който и да е треньор може да причини. Шери Акерман (1997, 28) го изразява много добре: "Болката от разрушаването на собственото его не може да бъде изобразена или описана: тя е отвъд думите."
От друга страна, тъй като трябва да си спечелим всяка малка частица напредък с толкова много усилия, ние ценим дори най-малките успехи. Това е нещо, което никой не може да ни отнеме. Ние сме си го заслужили, и тези моменти, в които постигаме пробив (внезапен напредък) и изпитаме хармонията и баланса, за който сме мечтали, ни подкрепят през моментите, в които е изглеждало, че не можем да открием правилния път. Нищо не може да се сравни с усещането за осъществяване и вътрешен мир, което се създава чрез пробив в нашата езда.
Платата имат навика да настъпват периодично и носят със себе си необходимостта от задълбочена преоценка всеки път. В началото, нужните корекции могат да бъдат доста драматични. Колкото повече напредваме, толкова по-леки и фини могат да стават те. Тъй като се опитваме да правим нещо, което не идва естествено или лесно за повечето от нас, може в началото да станем по-зле – докато ни стане удобно с новия начин (на седеж, например.) В дългосрочен аспект, новият начин ще ни отведе отвъд последното плато (ако сме на прав път). Във времето ние ще достигнем ново плато и цикълът започва отначало. Точно като Сизиф, ние се връщаме надолу в подножието на планината, за да започнем да търкаляме голямия камък нагоре по стръмнината отново. Веднага щом си помислим, че сме достигнали върха на планината, камъкът се търкулва надолу и осъзнаваме, че трябва да започнем отначало. Не вярвам, че този цикъл някога ще приключи, без значение колко добре подготвени може да сме станали. Разликата между циклите е, че всеки път ние сме малко по-умели, малко по-знаещи, и да се надяваме, малко по-мъдри от предишния път. П.T.Судо (1998, 155) го описва по следния начин: "Първото правило на съвършеното овладяване (майсторство) е това: Тези, които си мислят, че са майстори, не са майстори. Не може да има никакво прекъсване на вашето обучение, без значение колко далеч сте стигнали. Дори най-висшите свещеници на дзен си казват mi zai: "Не още." Все още не си научил всичко, което можеш да знаеш. Не си дал всичко, което можеш да дадеш. Все още не си достигнал върха. Изпразни чашата си и продължавай да вървиш. Същата планина, все по-нагоре."
Казано иначе, всеки път когато достигнем една цел, ние осъзнаваме, че има други цели след нея, и още след тях, без край. Вероятно всички от нас са имали „лоши” езди, след които сме си мислели, че никога няма да се научим как да яздим, защото нещата просто не са се получавали. Отначало не можем да видим причините защо е така. Но ако продължим да анализираме и да премисляме отново тези лоши езди, ние най-накрая ще ги разберем. Това е и страшно, и чудесно същевременно. Страшно е, защото няма бързо поправяне, няма кратък път, само прилежно прилагане на правилните (!) основи. Също така е чудесно, защото правилното усърдно упражняване винаги ще донесе успех в дългосрочен план. Ездата е много демократична в това отношение. Не можем да си купим добър седеж, такт, разбиране и познание. Трябва да си ги спечелим с труд.
Като погледна назад, мисля че съм научил най-много от моите най-лоши езди, защото те са ме предизвиквали да бъда безмилостно честен със себе си и да променя начина, по който съм мислил и начина, по който съм яздил. Дотогава, докато се опитвах да се боря с платото, избягвайки да се изправя лице в лице с необходимостта от основна преоценка, спадът продължаваше. Веднага щом признах пред себе си, че не знам нищо, бях способен да напредвам отново. В този смисъл, неудовлетворението и болката, които следват грешките, са не само неизбежни, те са катализатори на нашето познание. Те са възможности, от които трябва да се възползваме.
Това, което е важното в случая е, че учителят дава на учениците увереност. Без значение колко лошо съм яздил, без значение колко съм се борил със собственото си неумение, моите учители винаги са вярвали, че съм можел да преодолея трудностите, че е било само въпрос на време и прилежно упражняване. Аз се опитвам да правя същото за моите студенти. Когато вярваш дълбоко в себе си, че можеш да го направиш и продължаваш търсенето честно, винаги ще напредваш.
Учителят има важна функция в показването на учениците на несъответствието между тяхното реално изпълнение и идеалът, към който всички се стремим, което създава чувството на неудовлетворение или отчаяние. Но учителят също трябва да внуши увереност в учениците, че трудностите могат и ще бъдат преодоляни – ако ученикът има желанието да направи каквото е нужно. Това е една от разликите между старите майстори (Old Masters) и много съвременни треньори. Майсторите никога не правят компромиси със своите критерии. Те изискват перфектно изпълнение на простите неща и с течение на времето от това израства по-напредналата работа.
Това изисква много търпение от страна на учителя. То означава припомняне на ученика едни и същи неща отново и отново, докато той придобие достатъчно контрол над своето тяло, за да може да седи правилно и да дава правилните помощи. Този тип работа често е досадна, отнема доста време, но веднъж след като пусне корени, прогресът е осезаем. Днес много ездачи и треньори не искат да се отдадат на тази дисциплина. Те прескачат напред към "забавната част", без някога да са овладяли основите, с последицата от това, че по-напредналата работа е дефектна в основата си.
Някои казват, че учителят трябва да бъде вдъхновение за ученика. Вероятно най-вдъхновяващият учител, който съм имал е Thomas Faltejsek. Той беше способен да ме мотивира както никой друг, извиквайки видение на съвършенство и правейки го да изглежда по възможностите ми (в допълнение към това, че ни осигуряваше блестящ пример за това, което би трябвало кон и ездач да изглеждат заедно). От друга страна, той изискваше всяка частица усилие, което можех да събера, и още повече (няма такова нещо като "достатъчно добре" когато се отнася до ездача). Той ми е казвал неведнъж (полушеговито): "Не ме инересува дали ще умреш докато се опитваш, но първо ЩЕ ЯЗДИШ. После може да умреш." Спомням си специално един урок, преди много години, когато си мислех, че давам всичко от себе си. Тогава той ми се развика колкото му глас държи (което беше доста необичайно, междудругото) – и аз открих, че все още ми е останала някаква сила, въпреки всичко. Това пренесе коня от другата страна на прага, и ние надрастнахме себе си в този момент. Ако той бе по-малко изискващ, никога нямаше да съм изпитал това преживяване на успех и достижение. Thomas Faltejsek имаше способността да накара учениците да яздят няколко нива над техните нормални възможности, поради тази смесица от насърчение и взискателност.
Все пак, не всеки ученик иска да се научи как да язди. Той също така е изказвал недоволство пред мен, че хора са се обръщали към него казвайки, че искат да се научат как да яздят. Когато им е предоставял възможността да учат, те нямали желание да направят нужното усилие. Така той се чувствал предаден и излъган.
Има много ездачи, които искат бавачка, някой който да ги гали с думи, и да им държи ръцете докато те минават през голям брой трикове (търсейки лесното). Тези ученици никога няма да се научат как да яздят, дори и ако някои от тях са способни да изпълнят някои движения от по-горно ниво с определени коне.
Що се отнася до физическата болка, мислех си за моят собствен опит. Преди много години минах през период, в който язденето без стремена на ходом и тръс беше мъчително болезнено, защото пълната тежест на краката ми разтягаше моите нееластични мускули аддуктори до такава степен, че понякога се чувствах сякаш някой ми откъсваше краката. Това беше само от тежестта на крака сама по себе си, без дори да се опитвам да го удължавам активно. С течение на времето, мускулите станаха по-гъвкави и болката изчезна. Аз може до голяма степен да съм краен случай, но мисля, че всеки който язди сериозно е изпитал някакъв дискомфорт и мускулна болезненост в даден момент. Не вярвам, че има някой успял спортист или балетен танцьор, който да е стигнал до върха без подобаващата мускулна болезненост, без някога да е изпитал дискомфорт или даже болка. Прогресът е възможен единствено чрез разширяване границите на човека, чрез напускане зоната на комфорт.
Един от начините на мислене, които човек среща все по-често в наши дни е, че „ездата трябва да бъде забавна, приятна” и лесна, без дискомфорт или болка, без неудовлетворение или разочарование. Това отношение води началото си от мита, че може да има майсторско овладяване без усилие. П.Т. Судо говори за този въпрос в един съвършено различен контекст, т.е. свиренето на китара (1998, 75): "Мнозина от нас в днешно време искат незабавно удовлетворение. Искаме възнаграждение без труд. Искаме мисленето да е извършено за нас. Искаме да разберем нещо веднага или не си мръдваме пръста. Този начин на мислене уронва постиженията на тези, които са истински майстори (експерти)."
Овладяването на дадено умение не може да бъде постигнато със самодоволство и търсене на повърхностната тръпка, а само чрез сериозно изучаване в продължение на период от много години. Това е нещо, което много ездачи не осъзнават или отказват да признаят. Richard Waetjen, един от двамата главни преподаватели в Egon von Neindorff"s, поставя въпроса по следния начин (Dressurreiten, 6th ed. 1989, 19): "Само любовта към работата сама по себе си, е това, което може да помогне на ездача да успее в течение на много години, с множество разочарования, и да му даде силата да не губи надежда, а да продължи да прави усилия. Върхът в ездовото изкуство може да бъде достигнат с цената на десетилетия работа и практика, и с голямо търпение, което изключва изблици на раздразнение и каквото и да е насилие."
Ако дори голям майстор като Richard Waetjen е изпитал неудовлетворението и емоционалната болка на познанието как да се язди, би било нереалистично за нас да мислим, че бихме могли да открием по-лесен начин. Две фрази в цитата на Waetjen навярно съдържат ключа към дискусията: "the love for the work itself (любовта към самата работа)" и "the crown of the art of riding" (върхът в ездовото изкуство). Хората, които наблягат на важността да се забавляват, са такива, които обикновено не се интересуват от постигането на класическия идеал, нито пък наистина обичат работния процес.
По-скоро, вместо да търси "забавлението" в ездата, с по-голямо желание ездачът би трябвало да се наслаждава на процеса на познание, включително и с всички върхове и спадове, (P.T. SUDO, 1998, 39f."Има удоволствие в усилието"). Когато се опитваме да постигнем нещо значително в какъвто и да е аспект от живота, изкуство, спорт или наука, невъзможно е да го направим без определен дял болка и фрустрация. Отрицателните преживявания са тези, които придават значение на позитивните такива. Те са тези, които ни карат да продължаваме да търсим по-добър начин. Успехът рядко прави това... Без да полагаме усилия, ние нямаше да ценим напредъка си по същия начин. Винаги трябва да има баланс.
Оригинално заглавие:
Riding Hurts- by Dr. Thomas Ritter
©1999 - All Rights Reserved
Няма коментари
Търсене
Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. rosiela
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
За този блог
Гласове: 10
